Да се завърнеш. От САЩ

Стоя пред гейта на полета ми във Washington Dulles International и гледам в пространството. Потънала съм в мисли и се чудя дали това наистина се случва. Може да е просто някакъв лош сън и след малко да се събудя. През главата ми минават уж хиляди варианти, но всъщност те се свеждат само и единствено до два. Два много прости отговора и решения.

Не знам колко време съм стояла така – с празен поглед, отчаяна и някъде другаде духом… Явно boarding-а на самолета е започнал отдавна и почти всички пътници са се качили. А аз стоя, до мен е ръчния ми багаж и си мисля… Да се кача ли на самолета? Или просто да си тръгна и да се върна във Флорида, пък каквото ще да става… Да се кача ли и да се върна там, където няма възможности и времето е спряло? Или да се върна там, където може да ти се случи най-неочакваното във всеки един момент?

pexels-photo-53753kaique-rocha

Photo by Kaique Rocha

Изведнъж се сепвам. Някакъв мил на вид човек ме побутва леко и ме пита загрижено “Ma’am, are you OK?” … И така този простичък въпрос от един непознат ме връща в реалността. А каква е тя: аз съм на летището във Вашингтон и съм пред гейта на полета ми за България. Почти всички пътници са се качили. Трябва да реша: да се кача ли на самолета или не. Инстинктивно отговарям: “Yes, I am fine, Thank you.”

pexels-photo-53756kaique-rocha

Photo by Kaique Rocha

И за части от секундата…Познайте кое избрах. Да се кача на самолета.

Гледам как излитаме през прозорчето, как набираме скорост и вече сме във въздуха… Сълзи напират в очите ми, но се опитвам да се сдържа поне докато минат стюардесите, за да не ме видят. Слагат си тъмните очила. И сякаш вече ставам инкогнито и мога да си се наплача.

Кацам в Истанбул. Там търся гейта за полета до София. Опитвам се да не мисля за това, което направих преди няколко часа… Стоя под едно от таблата с разписанието и пред мен се чува американска реч – баща с дъщеричката му, търсят обратния полет на моя… Сядам на една пейка встрани и пак започвам.

pexels-photo-105294

Кацаме в София. Като на сън отивам да си взема куфарите… До мен чакат млада претенциозна двойка, мъж и жена, и типично по български, започват да се изтъкват как са летели от Истанбул до София със самолет. Все едно е не знам какво си постижение или пък събитие в жалкия им живот… Надменното им отношение ме дразни страшно много. Те оглеждат куфарите и когато моите достигат до тях и виждат лепенките „Washington” си казват „О я, Вашингтон“. Аз естествено съм до тях и ги чувам. Взимам си мълчаливо куфарите, без да ги погледна директно, но с периферното си зрение виждам как ме оглеждат отгоре до долу и веднага претенциозният им „важен“ разговор спира.

След тази случка си повтарям „Онзи ден бях в Ню Йорк, а днес съм в София… Как можах да се кача на проклетия самолет…“.

Keys to your own home

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s